Никой не харесва тъжните момичета

Никой не харесва тъжните момичета 
и бузите солени от сълзи. 
Но питаш ли се колко си разплаквал, 
гледайки разсеяно в страни?

Не ни разплаквайте, повяхваме! 
Не ни прекършвайте без време.
Да цъфтим мечтаем и да радваме,
не може всеки да ни вземе.

Никой не харесва тъжните момичета, 
всеки търси щастие, прескачайки тъги. 
Но за Бога, момчета, поспрете се.
Заклевам ви! Пожалете ни.

Последният твой образ

Painting: Jane Beata

Последният твой образ така прелетя в мен, бързо и изненадващо като стрела, че нямах време да осъзная какво се случва и да избегна удара, както обикновено правя. Дори не усетих кога и как опъна тетивата, толкова тихо и ловко го направи, точно както някога са ловили зайци в гората. Признавам ти го, добър ловец си.

Простреля ме с поглед и ме повали. Не, не беше първият път, в който те видях, а последният. Беше мокър, косата ти бе разделена на кичури, които приличаха на житни класове сякаш, а от тях капеше дъждовна вода. Не знам дали от сивотата на небето, от студения дъжд или просто от някакви случайни стечения на обстоятелствата, довели до този момент, но на лицето ти бяха изписани толкова много неща, че исках да чета и да не спирам. Взирах се в лицето ти, а дъждът сякаш неуспешно се опитваше да отмие всяка емоция, полепнала като катран по него. Дори най-чистата дъждовна вода нямаше силата да изтръгне всички лица, наслоили се върху теб в този момент. Или извиращи от теб. Трудно е да разбереш от къде и как се появяват всички образи на един човек. Като че всичките ти космически проекции се бяха събрали заедно и се бяха прегърнали, надсмивайки се на цялата вселена, която ги е държала разделени толкова дълго.

Бащата на децата ми

На снимката: Александра Палас

Признавам, съгреших пред себе си!

Никога не съм искала или копнеела за деца. Сякаш този „женски“ инстинкт за продължение на рода е изтръгнат от мен още в момента, в който са казали пола на единственото дете на майка ми. "Момче е." Ами, не съм. Сякаш с изричането на тези думи, някой безпощадно предопредели съдбата ми, мислите и вътрешните ми нагласи по няколко теми от човешкото житие и битие.

Никога не съм искала деца, до момента, в който не те зърнах за първи път. Разхождах се в парка с кучето, когато странна сянка грабна погледа ми и се обърнах, за да потърся нейния първоизточник. Стоеше там, на просторната мраморна терасата, пред една от най-красивите сгради, които съм виждала в живота си. Напълно допускам възможността, тези ми мисли да се дължат само и единствено на красива гледка, сякаш кадър от стар филм, която се разкри пред мен, но в този момент причината не ме интересува.

Помниш ли когато ни имаше?

Какво искам от живота ли? Много неща искам. Ей сега ще ти ги изброя всичките.

Искам:

една зелена поляна, на която да лежа и да гледам небето;

да отида на село в гората и да гледам звездите през нощта;

една топла ръка, която да държа;

един човек, с когото да мога да си помълча;

книжка за оцветяване и флумастери;

да си заровя дланите в чувал, пълен с фасул;

да ходя боса по пясъка;

да имам градина, в която да посадя цветя и зеленчуци;

не бих отказала и няколко книжки за компания.

Това ми стига да съм щастлива…

Помниш ли как се запознахме? А помниш ли колко силно валеше тогава? Имаше буря. Отне ти доста време да запомниш името ми, но само секунда, за да ме целунеш след това. Помниш ли колко е „готина“ ЖП гарата? Помниш ли колко sms-и си изписахме. Пращахме си песни, а дори не бяхме чували гласовете си. Тогава нямаше Facebook. Помниш ли как и кога дойде? Часът бе 11:47, още помня. Никога не съм излизала по-бързо от вкъщи. Помниш ли стълбите на 5-тия етаж и покривите, по които обикаляхме? Скицата, която ми подари и стиховете, които си изпращахме… Помниш ли как се гонихме с години…

Не ме докосвай там, където ме боли

Не ме докосвай там, където ме боли.

Раните не можеш да лекуваш.

Следа остава, когато някой те рани

и често трудно е да се преструваш,

че си силен, по-силен от преди.

Вървиш напред изправен и усмихнат,

но в тебе вече нещо не блести –

видимо щастлив си, но някак попритихнал.