Една дума - Lamb

Пук, пук, пук се чу от гръдния ми кош, когато чух гласът на Лу.
Датата е 08.03.2015г., мястото е зала "Орфей" в София, часът е 22:34ч. (толкова е, погледнах си часовникът). Какво се случва ли? НЕЩО НЕПОВТОРИМО! Едва ли мога да сравня това преживяване с нещо друго. Преди малко повече от година казах, че ще умра щастлива ако чуя на живо Паров Стелар и Ламб, и то взе, че се случи! Ламб бяха за втори път в България и този път не ги пропуснах. Ако някой не знае кои са Ламб (ама наистина ли не знаете?!), това е британско трип-хоп дуо. Няма да ви затормозявам с излишни линкове, защото можете да ги намерите навсякъде.
Мислите си подреждам, емоциите не мога. Много е трудно да подредиш каквото и да било в себе си, след като чуеш британското дуо. Ако мога да опиша музиката им по някакъв начин - то е музика за правене на любов. Точно това се усещаше през цялото време - огромни дози емоции и любов! Струяха и заливаха публиката на огромни вълни, а ние се давихме щастливи пред тях.
Трудно ми беше да събера себе си, след като концерта приключи и прожекторите осветиха до този момент полумрачното помещение. Останах поне 4 или 5 минути с лице навряно в шепите ми и най-искрено не знаех как да реагирам. Не можех да говоря, да мисля, да се движа, само чувствах и беше тоооолкова хубаво! На това му казва любов в чиста форма! Не към някой, просто я усещаш в себе си. Както каза една от мацките, с които бях там за Лу: "Тази жена бърка в теб, изважда съществото и душата ти, разглежда я най-подробно, а след това ти я връща." Не мисля, че има по-добро описание на усещането.
Та британците пристигнаха у нас, за да промотират новия си албум Backscape Unwind, който благодарение на yotube можете да видите отдолу. 

Разбира се, чухме и едни от най-популярните им песни като Gabriel и Gorecki. Много много ми се искаше да чуя Small и She walks, но за съжаление те не са чак толкова популярни и останаха само блян в съзнанието ми. Но нищо. Пак беше прекрасно! Учудващо беше, че озвучението беше доста добро. Щом дори до колоните чувах съвсем ясно всяка нотичка, значи всичко е наред!
Магично! Точно това е думата! Всичко беше магично! Лу Роудс мога да я определя само и единствено като древногръцката богиня на любовта и красотата Афродита, в бялата и рокля, и нежния ѝ глас. Анди Барлоу (DJ, клавирист, продуцент, барабанист, човекът музика) пък от своя страна е енергия, електрон! Той е жив, динамичен, усмихнат, човек, който може да накара публиката да крещи. Честно казано, до този момент винаги съм го оставяла малко в страни и център беше Лу, но разбрах каква огрооооомна грешка съм допуснала! Нечувана! 

Изненадите през вечерта бяха 3. Първо: дуото се превърна в трио. Та-дааааа, имаме си трети член. Само дето от превъзбуда не му запомних името и малко ме е срам. Втората: Анди свиреше на барабани на сцената, което ме изненада доста. Очаквах само да си пуска музиката, да свири на клавирите и толкова. И номер три: Лу хвана китарата, акустичната, не баса на човека, чието име не помня. Онемях. Не че свиреше де, по-скоро стържеше по струните, но пък ефекта беше доста добър и публиката избухна.

Британците от Манчестър не пропуснаха да отбележат Деня на жената, но Лу се изказа горе-долу така (цитирам по спомен): "Днес е международния ден на жената. Но защо има ден на жената, на мъжа, на децата, на гейовете и лесбийките? Ние всички сме еднакви и различни. Всеки ден е наш." И ние празнувахме приликите и различията си тази нощ.

Беше Прекрасно! И както всяко красиво, чудно и приказно нещо, това също си имаше край. Даже не един, а два. Защо ли? Ами след едно от най-динамичните парчета - Seven sails, просто казаха "Благодаря София, лека вечер" и слязоха от сцената. Само че ние, публиката, не се предаваме толкова лесно и след около 7, 8 минути викове, крясъци и аплодисменти те отново излязоха на сцената за бис. Най-добрият бих! Не песен, две, а още половин час! Ей така, да ни е хубаво. И ни беше, много!

Беден ми е речника за това. Трябва просто да го усетите. И за да добиете максимално ясна представа на финала, ще приключа само с едно изречение:

Lamb ми припомниха какво е да плачеш от щастие...