 |
| Painting: Jane Beata |
Последният твой образ така прелетя в мен, бързо и
изненадващо като стрела, че нямах време да осъзная какво се случва и да избегна
удара, както обикновено правя. Дори не усетих кога и как опъна тетивата,
толкова тихо и ловко го направи, точно както някога са ловили зайци в гората.
Признавам ти го, добър ловец си.
Простреля ме с поглед и ме повали. Не, не беше първият път,
в който те видях, а последният. Беше мокър, косата ти бе разделена на кичури,
които приличаха на житни класове сякаш, а от тях капеше дъждовна вода. Не знам
дали от сивотата на небето, от студения дъжд или просто от някакви случайни
стечения на обстоятелствата, довели до този момент, но на лицето ти бяха
изписани толкова много неща, че исках да чета и да не спирам. Взирах се в
лицето ти, а дъждът сякаш неуспешно се опитваше да отмие всяка емоция,
полепнала като катран по него. Дори най-чистата дъждовна вода нямаше силата да
изтръгне всички лица, наслоили се върху теб в този момент. Или извиращи от теб.
Трудно е да разбереш от къде и как се появяват всички образи на един човек. Като
че всичките ти космически проекции се бяха събрали заедно и се бяха прегърнали,
надсмивайки се на цялата вселена, която ги е държала разделени толкова дълго.
