Кога изтъняха душите ни?

Отидох в магазин за техника. Рядко го правя, предпочитам да оползотворявам времето си по друг начин от безсмислено шляене между щандовете на каквото и да било затворено помещение. Търсех си мемори карта за ултра, мега, гига функционалния таблет, който наскоро получих като подарък. 

Ще ми се да кажа, че ме посрещнаха любезно, но това не се случи. Докато се опитвах да се ориентирам в огромното хале, в което бях попаднала, се загледах какво всъщност се продава в момента. Ултра тънки телевизори, супер леки камери и фотоапарати, мултифункционални пасатори, блендери, мултикукъри, и какви ли не други неща, от които май едно време нямахме нужда. 

Кой спасява книгите?

Картина: Atanas Matsoureff

Всички знаем колко много книги се продават на улицата. Не в книжарница, а на сами пътя. Някои са стари, други не чак толкова. Има ценни и редки, други, чиито заглавия и автори може би не сме чували, но всички книги на улицата са обединени от едно - те са изоставени. Захвърлени от някого, непотребни и нежелани, са останали под прокъсаните найлони, чакащи някой, който да се смили над тях и да ги приюти. А защо не и някой искрено да им се зарадва? Поставени са в ситуацията на сираци от малцинствата, които малцина искат да осиновят, заради оцветената им кожа.


Издателствата обаче ежедневно бълват нови и нови книги, с по-хубави и твърди корици, по-бели страници и нови, наистина разкошни издания. Но не бързайте да мислите, че казвам това като упрек. Напротив. И аз обичам красивите издания, и съм особено пристрастна към луксозната колекция с поезия на "Дамян Яков". Само че какво се случва с онези книги, издадени през 80-те, 70-те, че и по-рано, които все още носят живота в себе си?

Лице

Понякога, вглеждайки се в огледалото се питам: „Това моето лице ли е?“ Уж е мое, но някак не го усещам. И тялото ми е чуждо, органите, кожата, крайниците – сякаш някой ги е прикачил към мен без да усетя и разбирам едва тогава, когато изпитам дискомфорт от присъствието им. 

Устните са болезнена точка. Когато целуват уж са мои, пък усещането ми е непонятно на моменти. Когато не целуват пък, копнеят за това толкова силно, че вечер сънувам един мъж, съвсем несъвършен,  с всичките му чудатости, със странната му походка и очарователна крива усмивка, как ме целува. Усещането е топло и уютно, сякаш си в майчина утроба, която те защитава от целия свят и грижливо пази цялото ти същество и всичко що броди по тая земя, че и отвъд нея. На сутринта се будя стреснато. По-драматично би било ако се будя с вик и обляна в пот, но уви, не се случва по този начин, а и никак не съжалявам, че пропускам напрегнатите моменти на разсъмване.

Времето се отприщи вместо мен

Миналата седмица отправих питане към приятелите си и Вселената: „Ако се разплача ще завали ли?“ Отговорът дойде след 3 дни – заваля, за по-кратко – Да.

Не мога да пусна себе си навън. Тялото ми е храм, в който живея. Храм, който не напускам. Храм… Звучи като звън. През прозорците на своя храм гледам как навън вали. Подавам пръсти между стъклата. Зелено е и мирише на дъжд. Сякаш съм в съвсем друг свят. Искам да бъда в друг свят. Имам нужда да бъда другаде. В друга Вселена.

Когато заплаках заваля. Аз се отразявам във Вселената и тя в мен. Такива неща трудно се споделят с хората. Никой не разбира. Всъщност само един човек – тя е колега, приятелка, сродна душа даже на моменти мога да я нарека. Само тя каза: „Знам, виждам.“ И толкова.