"Рай" на Радослав Гизгинджиев или иначе казано - твърде сладко е за мен

      Книгата, за която реших да пиша днес ме остави с доста противоречиви впечатления. Ако трябва да бъда честна - в момента мислите ми са толкова хаотични, колкото са главите в романа. Безспорно предизвика любопитството ми от трейлъра, който изгледах, но направих една огромна грешка преди да я прочета - прочетох буквално десетки коментари. В повечето от тях  се споменаваше определението "шедьовър", а що се отнася до съвременната българска литература, имах такива очаквания от тази книга, каквито до сега не съм имала. В крайна сметка се оказа, че имам различна представа за понятието "шедьовър" от останалите читатели, които са коментирали.


     А ето и за какво всъщност става въпрос - разкрити са съдбите на няколко души и тънките връзки между тях. На пръв поглед такива връзки дори не съществуват, но Гизгинджиев ту ги доближава, ту разделечава. Хареса ми идеята за незабравимия непознат - човек, който със сигурност всеки от вас се е срещал. Някой, чието име не знаете, но който е оставил не следа у вас, а цяла гравюра може би. Има хора, които преминават през живота като експресен влак, който спира на 2 или 3 места целия си маршрут. Не ви впечатлява, дори не разтърсва почвата под краката ви, често дори няма да го забележите, ако не сте чули свирката на локомотива. Но има такива, които виждате с крайчето на окото си, завъртете се към тях, проследявате ги с поглед и усещате, че нещо се движи вътре в самите вас. Ако душата ми беше дърво, то върху нея щеше да има прекрасна дърворезба от такива хора.

     Изключително наситени с емоции са страниците, задъхващи на моменти. Има такива, в които се чувствах част от цялата книга. Въздействаше ми много силно. Дори когато я четях сутрин преди да изляза имаше дни, в които настроението ми се диктуваше от страниците, които съм прочела. Прочетох я буквално на един дъх. Тя е от онези книги, които не те оставят намира и те глождят докато не ги довършиш. Болезнено искрено четиво, така мога да го определя. Дори понятието роман някак си не ми се вписва в целият образ,

който си създадох в главата си. Или по-скоро не като роман, какъвто сме свикнали да си представяме, когато някой спомене тази дума. Сякаш е съвкупност от бели стихове. Така звучат авторовите думи в главата ми. Дори сега - повече от година, след като съм довършила книгата, се вълнувам докато пиша за нея. Много любов, страст и сълзи има пропити в тези страници и истории.

     И сега може би някой ще попита - след като толкова ти харесва, защо да не я определяш като шедьовър? И бързам да отговоря. На моменти драмата ми идва доста в повече. Оставам с усещането, че има ситуации, в които от престарание авторът толкова преувеличава и пренасища всичко, че се изморявам от няколко реда. Липсваше ми онзи момент, в който тръпнех в очакване да завърша книгата и да разбера финала на историята. Такъв почти нямаше. И честно казано, имаше моменти докато четях, в които се чувствах излъгана от десетките, дори стотици хвалебствени коментари и рецензии. Да, в книгата имаше това, което търсех, но то беше толкова в повече, че създаваше усещане подобно на това, когато сте сложили твърде много захар в кафето си - кафето е добро, но не можете да го изпиете.
     Не мога да кажа дали бих я препоръчала на някого или не. На този въпрос и аз самата се опитвам да си отговоря от няколко дни и все не ми се получава. Може би бих я препоръчала на онези от вас, които притежават дълбок емоционален свят и скучен живот. Така бихте погълнали купищата чувственост, които изтичат от книгата и бихте разнообразили ежедневието си. И отново се колебая.

     Надявам се тези от вас, които са я чели да споделят мнението си и дано моето ви е било интересно. До скоро (=