Барът е Барчето

Лято е. Горещо е. Морско е.

Никога не съм изявявала кой знае какво желание да посетя Лозенец. Явно предчувствието ми, че това място не е моето се оказа съвсем вярно. Не го почувствах като свое, но там има едно, две кътчета, които са особено уютни и комфортни, и се появиха като манна небесна, спасявайки мен и хората около мен от негодуванието ми по адрес на морското селище. Първото местенце са скалите в северната част на плажа. Пусти, безлюдни, ронещи се и необезпокоявани от никой и нищо, освен раците, наврели се между островърхите камъни, потопени във водата. Но тук за скали няма да ви говоря. А за нещо друго. За един бар.

„Барчето“ – така се казва втората спасителна жилетка, хвърлена ми в Лозенец. Вдъхновен от хавайския стил на светските барове, Барчето не се намира НА, а ВЪРХУ плажната ивица. Изграден е върху скалите в края на плажа и е освежаващ точно толкова, колкото коктейлите, които се предлагат в него. Изцяло направен от светло дърво, той напомня адски много за бара, сниман във филма „Кецове“ (ако сте гледали филма). Пък и за това се сетих взирайки се в червените конверски, окачени отстрани до бара. Не е грандиозно голям, нито твърде малък. Подраних с ходенето си, но предусещам, че в разгара на сезона партитата там ще са жестоки. А и все пак – на море сте, какви да са инак.

Следващото поколение

Поколението ни расте и се развива независимо и въпреки нас. Понякога имам усещането, че правим всичко възможно, за да спъваме децата след нас, да убием средата им, да не могат да растат на воля, да изпием кръвта им като вампири и да ги осакатим преждевременно, за да могат да станат като блуждаещи зомбита, когато достигнат нашата възраст, която е съвсем скромна, ако трябва да бъдем честни. А те, децата, съществуват, живеят и сякаш на инат се развиват, за да ни докажат, че са по-добри от нас.

Как може едно осем годишно момче да е по-човек от повечето хуманоиди, които познавам на възраст между 20 и 30 години? Защо едно дете може да даде парчето пица, което носи на бездомен човек, а ние не можем? Тези деца СА въпреки, че някои са се появили на този свят случайно, други биват всячески ограничавани в развитието си от своите родители, трети пък от чисто биологична гледна точка родители имат, но всичко се изчерпва с биологията.

Сляпа баба

     Въпросът за детството винаги силно ме е занимавал. Толкова силно, че неспирно правя препратки към него. Дали защото смятам, че детството ми беше чудесно с домашната бабина лютеница и сирене или заради чувството за свобода тогава? Или пък заради тичането бос по улицата, гонениците до посред нощ, когато майките ни ядосано и разтревожено излизаха навън, за да ни търсят? Или пък защото голяма част от детството си прекарах на село при баба ми и тя ми даде толкова любов и на толкова ме научи, че още пазя в себе си любовта ѝ от нея към мен и от мен към света? Заради всичко това ще е, че и още. Заради първия буквално горчив и задушлив спомен от арда без филтър на село пред печката на дърва. Заради тичането боса в пръстта и тичането с овците по поляната. Заради децата от дома, които винаги се радваха, когато някой „чужд“ отиваше при тях. Голям кеф беше. Дори когато се навъдиха въшки на главата ми и баба ми изгори целия ми скалп с гас, дори когато крещях по двора от болка, че ще умра преди прабаба ми, защото са ми запалили главата, пак ми беше хубаво. Сега и въшки няма. Бахти скучния живот.

     Този път Господинов ми направи препратката към детството ама не Августин, а Георги. Всичко тръгна от сляпата баба. Много обичах да играя на тази игра. Та общо взето момента преди да ти завържат очите е детството.

За българската откровеност

Ние, българите, не сме хейтъри, никак даже. Ние сме откровени! Да не сте се объркали нещо?

Българската откровеност е толкова популярна, че дори в мрежата на 9gag ни познават като грубияни. Хора, които не знаят къде се намира България, вече знаят за неповторимите ни балкански черти, които може и да не са присъщи за всички българи, но на овцата и е трудно да се открои от стадото.

Темата за родната ни откровеност ме жегна съвсем случайно, на едно литературно представяне на Сиромахов. Интересното на нацията ни е следното. Ако отправяме негативен коментар към някого, то е защото сме честни и открити, и не желаем да говорим зад гърбовете на хората. Ако обаче нещо ни направи добро впечатление, то или не го споменаваме изобщо и мълчаливо подминаваме, или все ще намерим за какво да се заядем. Я, че човекът бил връзкар, че музиката не ни е по вкуса, че картината е нарисувана с некачествени материали.