Следващото поколение

Поколението ни расте и се развива независимо и въпреки нас. Понякога имам усещането, че правим всичко възможно, за да спъваме децата след нас, да убием средата им, да не могат да растат на воля, да изпием кръвта им като вампири и да ги осакатим преждевременно, за да могат да станат като блуждаещи зомбита, когато достигнат нашата възраст, която е съвсем скромна, ако трябва да бъдем честни. А те, децата, съществуват, живеят и сякаш на инат се развиват, за да ни докажат, че са по-добри от нас.

Как може едно осем годишно момче да е по-човек от повечето хуманоиди, които познавам на възраст между 20 и 30 години? Защо едно дете може да даде парчето пица, което носи на бездомен човек, а ние не можем? Тези деца СА въпреки, че някои са се появили на този свят случайно, други биват всячески ограничавани в развитието си от своите родители, трети пък от чисто биологична гледна точка родители имат, но всичко се изчерпва с биологията.


Не твърдя, че няма родители, които не се грижат за децата си, но сякаш ролята на мама и тате става все по-малка и незначителна в света на малчуганите. Хората, които са ни създали, биват заменени от плейстейшъни, телевизори и смартфони. А хлапетата на пук стават хора, за да видим, че могат да живеят и без нас. По-трудно, но те растат и като че ли ще бъдат и ще стигнат по-далеч, отколкото ние дори можем да си представим.

Ако мислите, че говоря пълни глупости и поколението на сегашните 6-10-годишни не става за нищо, ще ви дам само няколко пресни примера, които пронизват съзнанието ми като бормашина и така боли, че ми се крещи.

Пример едно: Случката се развива пред гаража под една кооперация. Момченце се моли на баща си: „Тате, моля те, ела с мен! Това е първият ми мач и е много важен! Моля те!“ Детето не се тръшка, а говори бавно, с тъгата, която можете да усетите само в думите на бабите и дядовците си. И какво мислите отговори таткото? – „Ох, не ме занимавай сега, изморен съм, кажи на майка ти. ‘Айде стига си се дрънкал като малко дете, изнервяш ме!“ След което се качва в колата и тръгва незнайно къде.

Пример две: Пред книжарницата. Момиченце: „Мамо, хайде да влезем. Ще ми купиш ли някоя книжка? Аз много си харесах една…“ Майката: „Пари за глупости нямам.“

Пример три: По една от уличките на Капана (Пловдив) играят деца. Минават 2 семейсства, също с деца. Малчуганите: „Може ли и ние да поиграем с тях на мач? Искам да играя (вика едното дете)“ Родител:  „Оф, много е горещо сега, хайде да се прибираме и ще свалим да гледаме (тук се казва име на популярна детска анимация, която в момента не си спомням, но беше с някакви колички)“

Децата ни, нашите деца са талантливи и интелигентни, но сякаш се стремим: първо да не им позволяваме да мислят, а да възпроизвеждат механично всичко, което виждат и чуват; и второ: да убием средата, която и без друго е особено оскъдна, за да могат те да развиват потенциала си. Много се радвам, че (примерно) вие сте художници, но детето ви е роден математик и обича да си играе с числата. Или пък с гордост сте пето поколение юрист, само дето синът ви мечтае да стане гинеколог и да изражда малки синьо-лилави, три килограмови бебчета. Имате семеен бизнес, но дъщеря ви иска да стане певица?! – абсурд! Защо да ги подкрепяме тези хора, като можем да ги смачкаме, да убием стимулът им и от тях да стане едно голямо нищо. Под „нищо“ нямам предвид буквалното значение на думата, а просто че няма да бъдат това, което са искали да бъдат. Затова малко хора сбъдват детските си мечти.

Децата ни плачат за детство. Децата ни искат да растат, както ние сме го правили някога. Не всички, но някои искат да е така. Защо ги спирате? Защо ги спираме?

Те ще пребъдат въпреки и против нас.