Сляпа баба

     Въпросът за детството винаги силно ме е занимавал. Толкова силно, че неспирно правя препратки към него. Дали защото смятам, че детството ми беше чудесно с домашната бабина лютеница и сирене или заради чувството за свобода тогава? Или пък заради тичането бос по улицата, гонениците до посред нощ, когато майките ни ядосано и разтревожено излизаха навън, за да ни търсят? Или пък защото голяма част от детството си прекарах на село при баба ми и тя ми даде толкова любов и на толкова ме научи, че още пазя в себе си любовта ѝ от нея към мен и от мен към света? Заради всичко това ще е, че и още. Заради първия буквално горчив и задушлив спомен от арда без филтър на село пред печката на дърва. Заради тичането боса в пръстта и тичането с овците по поляната. Заради децата от дома, които винаги се радваха, когато някой „чужд“ отиваше при тях. Голям кеф беше. Дори когато се навъдиха въшки на главата ми и баба ми изгори целия ми скалп с гас, дори когато крещях по двора от болка, че ще умра преди прабаба ми, защото са ми запалили главата, пак ми беше хубаво. Сега и въшки няма. Бахти скучния живот.

     Този път Господинов ми направи препратката към детството ама не Августин, а Георги. Всичко тръгна от сляпата баба. Много обичах да играя на тази игра. Та общо взето момента преди да ти завържат очите е детството.

Виждаш всичко ясно и отчетливо, знаеш кое къде се намира и нямаш съмнение в това. Фокусираш ръбовете на масата, столовете, вратата, ъглите на секцията и шкафа, които често се спускат в неравностойна битка и те удрят право в малкото пръстче на крака, защото знаят, че там най-боли. Играта започва, завързват ти очите и баааааааам! Вече си с 15-20 години по-голям и объркан. Общо взето не знаеш къде се намираш, почти си разбрал какво правиш и уж знаеш как ама не точно. Всичко се е разместило. Вече нищо не ти се струва такова, каквото е било преди 37 секунди, когато ти сложиха кърпата на очите. Това, което виждаш не е реално или пък ако е реално то не можеш да го видиш. Голяма какофония става. Не искам да раста. Не ми се играе вече на тази игра. Гоня хора, които дори не съм сигурна дали са в стаята, а ако хвана някого не мога да го разпозная пипнешком, защото вече не сме на 7. Мамка му, пак не познах. Когато си със завързани очи, до болка познатата стая се превръща в един изцяло нов свят с тайни и скривалища, дебнещи опасности и какво ли още не. Само спасение не откривам в тази стая.

     От време на време успявам лекичко да повдигна едното крайче на кърпата и да погледна. Това са моментите на истинско щастие запазени след детството и запазили детското. Колко беше лесно някога да бъдеш щастлив - един бенгалски огън стигаше. Сега бенгалския огън е застрашен от изчезване като щастието. Мечтая си за един пакет с барутени пръчици, много смешно ли звучи? И да ги запаля с няколко човека ама не на коледа, а през лятото, някъде, където няма много хора. Да гледам искрите и да споделя гледката. И толкоз. Едва написано си давам сметка колко смешно и абсурдно звучи това ама хора – какво да се прави. Абсурдни създания сме всичките, всеки по уникален за себе си начин. Аз – в глупостта и простотата си понякога. Не защото съм проста, а защото си мечтая за простички неща.

     Душата ти е минималистична, така ми казаха преди време. До ден днешен не знам как да го тълкувам това. Но следващия път като успея да повдигна крайчето на кърпата пред очите си, се надявам да разбера. В такива моменти много истини научавам. Толкова, че това, което разбирам ме плаши и пак я дърпам пред очите си. Не искам да знам неща, които не бих искала да зная ако ги знаех. Толкова знание се натрупа в едно изречение, че нищо не разбрах от него. Все тая, майната му. Ох, уморително е да си голям. Все мислиш и премисляш нещо. Това е най-ужасната, вцепеняваща и уморителна сляпа баба, която някога съм играла. Спи ми се, а имам още работа.

     Най-харесвах в детството липсата на отговорност. Нямаш задължения, щурееш по цял ден, играеш, падаш. От време на време ядосваш вашите, наказват те, инатиш се, наядеш се и пак излезеш. Преструваш се, че спиш, обявяваш бойкот на спането по обяд в детската градина. А това спане… Сега оценявам един час дрямка по обяд. Искам ама няма. То и на баба домашните лютеница и сирене ги няма. Дядо също го няма. Понякога си мисля мен има ли ме? А в моментите, които започна да мисля толкова си лягам, защото мисленето в днешно време не е полезно, особено докато играеш на сляпа баба и се блъскаш във вратичката на шкафа в кухнята. Целият свят ти забранява да мислиш. Дори мебелите. Преди да ми завържат очите беше различно.

     Лека нощ.