Лице

Понякога, вглеждайки се в огледалото се питам: „Това моето лице ли е?“ Уж е мое, но някак не го усещам. И тялото ми е чуждо, органите, кожата, крайниците – сякаш някой ги е прикачил към мен без да усетя и разбирам едва тогава, когато изпитам дискомфорт от присъствието им. 

Устните са болезнена точка. Когато целуват уж са мои, пък усещането ми е непонятно на моменти. Когато не целуват пък, копнеят за това толкова силно, че вечер сънувам един мъж, съвсем несъвършен,  с всичките му чудатости, със странната му походка и очарователна крива усмивка, как ме целува. Усещането е топло и уютно, сякаш си в майчина утроба, която те защитава от целия свят и грижливо пази цялото ти същество и всичко що броди по тая земя, че и отвъд нея. На сутринта се будя стреснато. По-драматично би било ако се будя с вик и обляна в пот, но уви, не се случва по този начин, а и никак не съжалявам, че пропускам напрегнатите моменти на разсъмване.


С очите обаче е най-страшно. Седя и ги гледам. А те, пусти да останат, гледат повече в мен, отколкото аз в тях. Понякога ми се струва, че са стъклени, най-чужди от всичко чуждо у мен. А клетите сами се издават, та разбирам какво виждат. Колкото по-навътре гледат, толкова по към зелен отива цветът им и тогава аха да ги извадя, и се затварят. Като малки стъклени топчета, с които играехме като малки са. Ту блещукат, понякога се надраскват и имат нужда от полиране, ту се трошат и трябва да ги смениш. Стъклените топчета лесно се подменят с нови, стъклените очи не толкова. Като оставим цвета им настрана, са огромни черни дупки, поглъщащи всичко що видят и го запаметяват като монохромен кадър понякога, за да мога някой ден да се разровя в тях и да открия онова, което ми липсва. Трудно обаче можеш да изхвърлиш онова от тях, което ти е в повече.

Има моменти, в които лицето, отразяващо се в огледалото ми се струва по-истинско отколкото съм аз самата. След кратък размисъл по темата разбрах каква е причината. Огледалото отразява само телесното, тленното, онова което ще си отиде. Не се имам за тяло и може би поради тази причина не мога да се огледам такава, каквато съм. Аз съм вътре в него, може би на моменти прикована, но не съм тялото си. Не съм лице, а онова зад него. Зад очите и устните, прикрито с несъвършена кожа, е съществото ми. 

Хората са повече от лица. Някои от тях са красиви, друго не толкова, трети, поради различни външни фактори са уродливи, но никой не е лицето си. Това е една от причините да се наложи особено адекватното твърдение, че хората носят маски. Всъщност не са маски, а собствените си лица, зад които се крият онези неща, които си струва да се познават у някого. 

Лицето е нищо ако няма душа, която да му вдъхне живот.