Миналата седмица отправих питане към приятелите си и Вселената: „Ако се разплача ще завали ли?“ Отговорът дойде след 3 дни – заваля, за по-кратко – Да.
Не мога да пусна себе си навън. Тялото ми е храм, в който живея. Храм, който не напускам. Храм… Звучи като звън. През прозорците на своя храм гледам как навън вали. Подавам пръсти между стъклата. Зелено е и мирише на дъжд. Сякаш съм в съвсем друг свят. Искам да бъда в друг свят. Имам нужда да бъда другаде. В друга Вселена.
Когато заплаках заваля. Аз се отразявам във Вселената и тя в мен. Такива неща трудно се споделят с хората. Никой не разбира. Всъщност само един човек – тя е колега, приятелка, сродна душа даже на моменти мога да я нарека. Само тя каза: „Знам, виждам.“ И толкова.
Не е лесно да усещаш Вселената. Заедно с нейните мъки и щастие. Когато пулсираш с нея се научаваш да контролираш себе си, да възспираш онова, което извира необяснимо от теб като ручей, който се опитва да си проправи път между скалите и планините на твоята сдържаност. В такива моменти упражняваш не само издръжливостта си, но и търпението. Но какво се случва, когато нещо в теб се пропука, точно както черупка на яйце? Това е видим и необратим процес. В такива моменти Вселената ме отразява и бушува точно толкова, колкото имам нужда да излея извън себе си. Морето образува огромни вълни, разбиващи се на брега и гонещи нахалните туристи, опитващи се да го превземат. Дъждът тропа по покриви на жилища и коли, докато не ги смачка и отмие, докато изтекат в канала и остане само и единствено природата, която някога е обитавала осквернените от човешка ръка места. Вятърът брули клоните на дърветата сякаш да ги накаже за бездействието ми, неосъзнавайки че те не могат да се движат.
„Не си дърво. Не пускай корени.“ Тази фраза се заби в главата ми от една притча. Не съм дърво, наистина, но понякога толкова много искам да бъда. Да порасна, да се разлистя и толкова. Всичко след това ще бъде излишно. Толкова рязко спира и бурята извън мен. Някои хора казват, че е като щракване с пръсти, истината е, че просто спираш да подсмърчаш.
Прогнозата за времето вътре в мен: Днес температурата е с огромна амплитуда, варираща от +80 до -30 градуса по Целзий. Атмосферното влияние не влияе в този район. Слънчево, с купесто-дъждовна облачност. Очакват се гръмотевични бури. Червен код за вятър.
Препоръка: да си стоя вкъщи докато бурята отмине. Както казах, понякога е трудно да си в едно с Вселената.
Не мога да пусна себе си навън. Тялото ми е храм, в който живея. Храм, който не напускам. Храм… Звучи като звън. През прозорците на своя храм гледам как навън вали. Подавам пръсти между стъклата. Зелено е и мирише на дъжд. Сякаш съм в съвсем друг свят. Искам да бъда в друг свят. Имам нужда да бъда другаде. В друга Вселена.
Когато заплаках заваля. Аз се отразявам във Вселената и тя в мен. Такива неща трудно се споделят с хората. Никой не разбира. Всъщност само един човек – тя е колега, приятелка, сродна душа даже на моменти мога да я нарека. Само тя каза: „Знам, виждам.“ И толкова.
Не е лесно да усещаш Вселената. Заедно с нейните мъки и щастие. Когато пулсираш с нея се научаваш да контролираш себе си, да възспираш онова, което извира необяснимо от теб като ручей, който се опитва да си проправи път между скалите и планините на твоята сдържаност. В такива моменти упражняваш не само издръжливостта си, но и търпението. Но какво се случва, когато нещо в теб се пропука, точно както черупка на яйце? Това е видим и необратим процес. В такива моменти Вселената ме отразява и бушува точно толкова, колкото имам нужда да излея извън себе си. Морето образува огромни вълни, разбиващи се на брега и гонещи нахалните туристи, опитващи се да го превземат. Дъждът тропа по покриви на жилища и коли, докато не ги смачка и отмие, докато изтекат в канала и остане само и единствено природата, която някога е обитавала осквернените от човешка ръка места. Вятърът брули клоните на дърветата сякаш да ги накаже за бездействието ми, неосъзнавайки че те не могат да се движат.
„Не си дърво. Не пускай корени.“ Тази фраза се заби в главата ми от една притча. Не съм дърво, наистина, но понякога толкова много искам да бъда. Да порасна, да се разлистя и толкова. Всичко след това ще бъде излишно. Толкова рязко спира и бурята извън мен. Някои хора казват, че е като щракване с пръсти, истината е, че просто спираш да подсмърчаш.
Прогнозата за времето вътре в мен: Днес температурата е с огромна амплитуда, варираща от +80 до -30 градуса по Целзий. Атмосферното влияние не влияе в този район. Слънчево, с купесто-дъждовна облачност. Очакват се гръмотевични бури. Червен код за вятър.
Препоръка: да си стоя вкъщи докато бурята отмине. Както казах, понякога е трудно да си в едно с Вселената.
Няма коментари:
Публикуване на коментар