Кой спасява книгите?

Картина: Atanas Matsoureff

Всички знаем колко много книги се продават на улицата. Не в книжарница, а на сами пътя. Някои са стари, други не чак толкова. Има ценни и редки, други, чиито заглавия и автори може би не сме чували, но всички книги на улицата са обединени от едно - те са изоставени. Захвърлени от някого, непотребни и нежелани, са останали под прокъсаните найлони, чакащи някой, който да се смили над тях и да ги приюти. А защо не и някой искрено да им се зарадва? Поставени са в ситуацията на сираци от малцинствата, които малцина искат да осиновят, заради оцветената им кожа.


Издателствата обаче ежедневно бълват нови и нови книги, с по-хубави и твърди корици, по-бели страници и нови, наистина разкошни издания. Но не бързайте да мислите, че казвам това като упрек. Напротив. И аз обичам красивите издания, и съм особено пристрастна към луксозната колекция с поезия на "Дамян Яков". Само че какво се случва с онези книги, издадени през 80-те, 70-те, че и по-рано, които все още носят живота в себе си?



Тази седмица няколко пъти се присетих за "Ад" на Данте и одеве, прибирайки се от работа, попът към вкъщи, я видях. Стара, избледняла и протъркана някога тъмно синя корица, и страници добили цвета на рециклирана хартия. Струваше точно 2 лева. Преплака ми се. Световната класика, обезценена, оставена на пътя и подложена на ежедневните презрителни погледи на минувачите. Или по-лошото - липсата дори на бегъл такъв... Беше повече ясно. Взимам я.

Набързо извадих пари и платих книгата, а гърлото ми ме заболя, сякаш някой го преряза. Едва успях да благодаря на продавача, с който все по-често започвам да се виждам през последните няколко месеца. Грабнах книгата припрато, пъхнах я в чантата и се разбързах към вкъщи сякаш някой иска да ми открадне ада. Както моя, така и този на Данте. През цялото време, до входа на кооперацията, държах ръката на чантата си, а никога не съм правила така. Притискала съм само и единствено животно до себе си по този начин, а последният подобен случай беше когато прегръщах кучето си. 

В повечето случаи аз избирам четивото си, но има ситуации, в които сякаш книгите избират мен. Прибрах се вкъщи и избърсах малкото прах, останал по кориците. Поради незнайна за мен причина, усещам този "Ад" от 80-те свързан със себе си по странен и неописуем начин. Разлистих го и из малката ми стая се разнесе тежък аромат на стара хартия. Сякаш се създаде един съвършен момент. Смрачава се, отново заваля, чувам как дъждът се удря в циментовата повърхност, как бие по стъклата и се носи аромат на стари книги. В подобни моменти се питам: "Имам ли нужда от нещо повече?" Определено не. Прегърнах книгата като дете - с цялата си любов, с която съм способна да прегръщам. Ако искате ме наречете луда, но съм от онези изчезващи сантименталисти, които не са готови да заменят хартията с киндел. Обичам да заравям нос между страниците и да докосвам ръбовете им с върховете на пръстите си. Не съм вещоман, просто обичам истории - мои, чужди, на хора, животни, места, истории, затворени в книгите или такива, които са пуснати да се разхождат на свобода по улиците. 

Всички спасяват живи създания, които са част от флората и фауната. А кой спасява книгите и техните истории? Да живеят продавачите на книги по улиците и Сашо Костов, който лекува дори смъртно болните пациенти, които са пред разпад и с едва придържащи се страници!