Събота вечер е. Необичайно време да си бъда вкъщи, от
няколко месеца насам. Особено, имайки предвид, че летния сезон е в разгара си.
След дъъълъг ден, прекаран в ремонтни дейности, сглобяване и разглобяване на
мебели и неприлични жестове по повод горещините, реших да си остана вкъщи.
Не само не съм навън, но и съм сама, което е още по-странно,
но в никакъв случай не е лошо. Даже по-хубаво, отколкото си представях. Зачетох
се в 2 от книгите, които са ми в списъка „Да се прочетат задължително“,
прегледах стария брой на Нешълна-а, който пропуснах и реших да се отдам на нещо
съвсем леко и ненатоварващо. Повечето жени са гледали „Сексът и градът“, както
филма, така и сериала. Е, аз не бях. Тъй де, преди, когато гледах телевизия,
съм засичала няколко серии, но само толкова. Та този сериал, с всяка следваща
серия ми поставя толкова въпроси, че трябва да си ги записвам вече.
Имайки предвид, че съм съвсем в началото, т.е. годината на
заснемане на филма е 1999-та, стигнах до извода, че България не винаги и не във
всичко изостава. Ако се чудите какво имам предвид – сексуалния живот на
героините във филма. Да, определено харесвам персонажите в него, или поне до
този момент, но в личен плат не виждам щастие, което да продължава в повече от
3 или 4 сцени (даже и тези са им много). И се запитах – наистина ли изчезнаха
мечтаните мъже или тези жени са побъркани?
Тази тема съм я коментирала и преди, но нямам намерение да
спра, докато някой не си набие в главата, че както мъжете, така и жените, са
огледален образ на това, което са видели от противоположния пол. Ако запиша
всяка своя мисъл тук, това би заприличало по-скоро на дневник, но като че ли имам
нужда да го кажа. И да припомним заглавието – „Къде изчезнаха принцовете на
белите коне?“ Всъщност познавам трима или четирима млади мъже, които мога да
определя като такива. Въпросът е – след като жените ги срещнат, защо бягат от
тях?
Можем условно да разделим жените на два типа – такива, които
не вярват, че съвършен мъж съществува, и други, които срещнат ли подобно „полезно
изкопаемо“ си плюят на петите и бягат. Първите днес няма да ги коментираме,
защото веднага всеки може да ме контрира с „идеален човек не съществува“. Ако
някой си го е помислил, да си кажа – „идеален човек“ е крайно субективно
понятие, което може да се тълкува по много и различни начини, и с това
приключвам. А жените бегълци – Боже, какво ви става?
Наблюдавам повечето момичета и млади жени около себе си и до
известна степен те се препокриват с героините от „Сексът и градът“. Тъкмо
срещнат иначе бленуваната половинка, и ще и намерят някой недостатък, който
може да бъде до такава степен преувеличен и превърнат в гротеска, че да се
разделят с мечтания принц само защото… Всъщност дори не знам защо.
Може би вече живеем с идеята за вечното търсене и тя се е
вкоренила в нас. Или пък е нещо като наркотик на нашето време. Откриваш някого,
излизаш с него известно време, по един или друг начин си го спечелил и край.
Това е момента, в който търсенето е спряло, побъркваш се, изпадаш в абстиненция
и решаваш да прекратиш връзката, защото ти липсва търсенето. Не ви ли звучи
малко извратено?
Кое е по-лошо: да чуеш, че си жената на живота от някого,
чието сърце си разбил или никога да не го чуеш? По-силно противоречие никога не е съществувало
у мен. И докато аз съм пред условната дилемата „Да го чуя или да не го чуя“,
някъде навън, в събота вечер, момичета търсят ту своите принцове, ту своите
жребци. Объркани и опиянени от водовъртежа на живота, който се движи все
по-бързо и по-бързо, като центрофуга на пералня, докато накрая не ги изплюе
смачкани, заприличали на миналогодишни стафиди и почти изсъхнали. Точно като
дрехите, които преди малко прострях.
Дали принцовете изчезнаха или принцесите са се превърнали в
Пепеляшки, потопени в 100-годишен сън и чакащи вълшебната целувка? А дали изобщо останаха принцеси?
Равносметка – 3-ма принца на бял и кон и 2 принцеси, които
познавам, от които не може да се получи нито една двойка. Но пък и аз съм
субективна, тъй че не се знае даже дали те биха се видели по този начин. В
крайна сметка, тези приказни митологични герои, все още се намират тук-там,
макар и да са на изчезване. Надеждата е важна.
Продължавам да си гледам сериала, който не знам как да
определя. Но преди това ще запаля една цигара и ще помълча за малко в памет на
всички онези прекрасни хора, които да подложени на асимилация, заради „жребците“,
каращи лъскави черни коли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар