Последният твой образ

Painting: Jane Beata

Последният твой образ така прелетя в мен, бързо и изненадващо като стрела, че нямах време да осъзная какво се случва и да избегна удара, както обикновено правя. Дори не усетих кога и как опъна тетивата, толкова тихо и ловко го направи, точно както някога са ловили зайци в гората. Признавам ти го, добър ловец си.

Простреля ме с поглед и ме повали. Не, не беше първият път, в който те видях, а последният. Беше мокър, косата ти бе разделена на кичури, които приличаха на житни класове сякаш, а от тях капеше дъждовна вода. Не знам дали от сивотата на небето, от студения дъжд или просто от някакви случайни стечения на обстоятелствата, довели до този момент, но на лицето ти бяха изписани толкова много неща, че исках да чета и да не спирам. Взирах се в лицето ти, а дъждът сякаш неуспешно се опитваше да отмие всяка емоция, полепнала като катран по него. Дори най-чистата дъждовна вода нямаше силата да изтръгне всички лица, наслоили се върху теб в този момент. Или извиращи от теб. Трудно е да разбереш от къде и как се появяват всички образи на един човек. Като че всичките ти космически проекции се бяха събрали заедно и се бяха прегърнали, надсмивайки се на цялата вселена, която ги е държала разделени толкова дълго.

Първо видях смирението. Лицето на смирението не само ме изненада безумно много, но и ме накара да притихна. Мълчах и те гледах, забравяйки за времето и пространството, за хората наоколо, за шумът на колите. Бяхме само аз, твоето смирение и тропотът на дъждовните капки по улиците. В този момент изпитах неистова нужда да се моля. Не на Бог, на Вселената или на теб, а молитва в най-чистия смисъл на думата – да пуснеш най-съкровеното от себе си да се рее в Космоса, а след това да се затвориш в себе си и да затихнеш вътре.

След смирението се появи любовта. Не ме е страх да използвам тази дума в момента. Любов. Сякаш бе полепнала по клепачите ти, но не замъгляваше погледа, не премрежваше зрението. Тя гравитираше около очните ти ябълки като малък спътник – винаги до теб, но на уважително разстояние, което се оказва не просто орбита, а спирала. Любовта се движеше спираловидно око очите ти, ту нагоре, ту надолу. Сякаш танцуваше около теб, мъчейки се да те опознае и в един случаен ден откри, че на клепачите ти е най-безопасно за нея.

Питаш ли се защо точно на това място? Тя ми разказа. Защото върху тях ще бъде винаги около теб, а ти дори няма да можеш да я видиш. Кога за последно се взря в клепачите си? Преди месец, година? Всеки път, когато отвориш очи, тя се скрива между тях и всеки път, когато ги затвориш, любовта ти си поема дълбоко въздух, сякаш се подготвя за най-дълбокото гмуркане.

След тях дойде меланхолията. Тя цялата бе полепнала по кожата ти и виждах как се впива в порите на лицето ти. Просмукваше се в тях тихо и почти незабележимо, както призраците на мъртвите се движат около нас. Предполагаме, че са наоколо, допускаме тази възможност, но не само сме несигурни, а и слепи за тях. Но в този момент прогледнах и сякаш за пръв път в живота си прозрях истината. Сякаш слепец отвори очи след десетки години мрак. Почувствах се лека, безплътна, почти невидима и исках да докосна меланхолията ти. Протегнах ръка към нея, а тя се покачи на пръста ми и започна да се просмуква в целите ми ръце, от върховете на пръстите до раменете.

Фина и мъглива, меланхолията се изправи пред мен, приела формата на облак от прах, пепел и влага. Задушаващо сив и може би предполагаш задушлив, но не. В това странно събиране на агрегатните състояния се дишаше по-лесно от всякога. Но бавно! Сякаш не вдишваш кислород, а непознат газ – харесва ти, но въпреки това си внимателен и предпазлив. Вдишах дъха на меланхолията ти. Потръпнах 3 пъти. След това вече нищо не беше същото.

Появи се жестокостта ти. Излезе бавно и уверено из под веждите ти. Стъпваше тежко, сякаш нещо по-силно от земното притегляне я дърпаше надолу към лицето ти. Влачеше крака и се разхождаше по челото ти. Първоначално изглеждаше малка, едва забележима, провлачваща ходилата си от единия до другия край на слепоочията ти. И колкото по-дълго се взирах в нея, толкова по-голяма ставаше. Издуваше се като сапунен мехур от метал. Изглеждаше алуминиева сякаш. Жестокостта ти дълго гледаше само напред, в краката си, създавайки усещането, че води изключително важен монолог в себе си, но не издаде и звук. Тя е спокойна, не жестикулира, не издава никакъв шум. Звукът от металните ѝ стъпки се сля с тропотът на дъжда по улицата. И в момента, в който повярвах, че не ме е забелязала, това малко студено създание се обърна, погледна ме с живачно тежкия си отровен поглед и се опита да хвърли жлъчната си, миришеща на хлороформ ярост върху ми. Няма да се отместя. Знае ли къде да удари и има ли точна ръка за това?

Видях още доброта, мъничко алчност, щастие, топлина, отчужденост и… болка. С всички други твои лица разговарях. Те ми разказваха историите си, споделяха ми как са се появили на този свят, накъде са се запътили, които точки от теб са избрали. Само болката мълчеше, скрита в ъгъла на устните ти, свита на кълбо и нищо не каза. Беше заела ембрионална поза и можех да се закълна, че я чувам как плаче. Бих я нарисувала, ако можех. Толкова бе красива в мъката и отчаянието си, толкова нежна и деликатна, че ми се прииска да бъда мъничка като нея, за да мога да притичам по устните ти и да я прегърна. Да споделя тежестта на плещите ѝ, да си поделим вселенската мъка и да не бъде сама. Само че тя се скри още по-навътре, мисля че пропълзя по езика ти и ти я преглътна.

А най-вътре, зад ириса и зеницата, беше ти. Стоеше като широколистно дърво, чиито клони се движат от вятъра, а дъждът, падащ по тях, композираше най-красивата горска музика, там – насред големия град. Би могъл да бъдеш спасение и крах, светлина и мрак, водя и огън, но не. Ти си всички тези неща и още много, събрани в едно. И в този момент ме простреля.

Последният ти образ ме рани. Сега е гравиран от вътрешната страна на зеницата ми и ме боли, когато мигам.