На снимката: Александра Палас
Признавам, съгреших пред себе си!
Никога не съм искала или копнеела за деца. Сякаш този
„женски“ инстинкт за продължение на рода е изтръгнат от мен още в момента, в
който са казали пола на единственото дете на майка ми. "Момче е." Ами, не съм.
Сякаш с изричането на тези думи, някой безпощадно предопредели съдбата ми,
мислите и вътрешните ми нагласи по няколко теми от човешкото житие и битие.
Никога не съм искала деца, до момента, в който не те зърнах
за първи път. Разхождах се в парка с кучето, когато странна сянка грабна
погледа ми и се обърнах, за да потърся нейния първоизточник. Стоеше там, на
просторната мраморна терасата, пред една от най-красивите сгради, които съм
виждала в живота си. Напълно допускам възможността, тези ми мисли да се дължат
само и единствено на красива гледка, сякаш кадър от стар филм, която се разкри
пред мен, но в този момент причината не ме интересува.
Стоеше облегнат на няколкостотин годишния парапет и пушеше.
Не беше особено висок, но никога не съм си падала по дългучите. Може би защото
съм твърде ниска и ми се схваща шията от непрестанното гледане нагоре. Не, че
няма своето очарование, но сега не говорим за това… Имаше широки рамене, които
бяха скрити под карирана риза в червено и черно, но материята очертаваше
здравите ти ръце, без да изглежда сякаш ще те задуши. Имаше изключително
отнесен вид, някак замечтан или меланхоличен, не знам.
Нямах абсолютно никакво намерение да се доближавам до теб,
но водена от любопитството си, неусетно закрачих право към стълбите на
терасата. В ушите си мигновено започнах да чувам ритъмът на сърцето си, сякаш бе
военен марш, който отекваше със страшна сила. Дори в миг се почувствах така,
сякаш всички го чуват. Не се спрях, макар че краката ми едва ме държаха.
Преминах цялата поляна, прекосих малката уличка, разделяща
терасата на двореца от зелената площ и бързо се покатерих по стълбите, водещи
към терасата. Застанах на няколко метра от теб – достатъчно близо, за да мога
да те наблюдавам поне за няколко минути и достатъчно далеч, за да не заподозреш
лудостта, която се случва в главата ми в този момент. Придърпах кучето, за
което почти бях забравила, брънках в чантата и извадих кутия цигари. Запалих.
Стоеше пред мен с цялото си очарование, сила, индивидуалност
и характер, които притежаваше и които струяха от теб на талази. Мъжкото ти аз
бе толкова силно, че ме заля не като вълна, а като цунами. Лицето ти гледаше
право към панорамната гледка, която се разкриваше над залезен Лондон.
Червеникавата светлина на последните слънчеви лъчи придаваха неимоверно
спокойствие на лицето ти. Сякаш носеше целия свят на плещите си, а не усещаше
никаква тежест. Изглеждаше тих и спокоен, а в погледа ти имаше онази дълбочина,
която търся обикновено в кадрите. Нали се сещаш? Дълбоката перспектива в
снимки, картини, кадри от филми… Сякаш гледах снимка пред себе си, а бе съвсем
реално.
Точно над главата ти се извисяваше огромния, многоцветен
витраж на двореца. Признавам, че макар да съм съзерцавала тази сграда десетки
пъти, ме разсея и отместих поглед в нейна посока, за да видя отново красивите
арки и сводове, колони и студени камъни, които я обгръщаха в здрава прегръдка.
Над нея се подаваше леко притъмняващото се небе, което преливаше от най-светлия
тон на синьото, през тъмно, да чак до захаросано розово и лилаво, наслоени по
облаците. На фона на тази картина, изглеждаше още по-красив, отколкото всъщност
беше.
Цигарата изтля в ръцете ми, а аз не можех да спра да те
гледам. Приведен, опрял лакти на парапета, стискащ фас от изпушена цигара, Бог
знае от кога. Дънките ти стояха достатъчно добре, че да задържа поглед за
няколко секунди. Погледах отново към лицето ти, а слънчевите лъчи бавно се
движеха по него и продаваха златист оттенък на иначе кестенявите ти коси.
Спретнат, зеленоок и замечтан, така те виждах в този момент. Погледнах отново
към ръцете ти и забелязах, че дланите ти изглеждат доста груби. Зачудих се
какво ли правиш с тях? Не знам защо, но реших, че се занимаваш с дърворезба,
някак си ти отиваше. Или поне в моята глава ти прилягаше идеално. Представих си
те в някоя малка работилница, пропита с аромата на дърво. И в този момент тихо
се влюбих.
Запалих още една цигара и си представих, че съм майка на
децата ти. Две, а може би три. Малки, зеленооки като теб, а ти си онзи секси
татко, след когото всички жени се обръщат с възторг. Представих си как буташ
бебешка количка и как ти се усмихвам от далечната пейка, защото си ме оставил
да почета. Представих си грубите ти, но плавни движения и цялата недодяланост,
която носиш в себе си. А след това си припомних, че изобщо ама изобщо не искам
деца.
Стоях на мраморната тераса, гледах те с крайчето на едното
си око и пушех. Слънцето почти залязваше, а Лондон беше в сами краката ми.
Започнах да закривам големите сгради в центъра с пръст. Една по една. Първо
скрих виенското колело, след това скрих Шарда, на който отново са разглобили
върха. Продължих с онази стъклена, ръбеста сграда, която, поради
некомпетентност на архитектите, подпали няколко автомобила преди години. Всичко
останало си пасваше на мястото. Само за миг странната мисъл за гласа ти се
прокрадна в главата ти. Как ли звучи? Сигурно няма да ме впечатли, обикновено
така става. Хубавите мъже рядко имат хубав глас. А след това мисълта отлетя със
следващия повей на летния вятър.
Господи, колко красив може да бъде този град! Постепенно
започна да се смрачава, а светлините на големия град заблещукаха една след
друга. Колко време съм прекарала тук? Идея си нямам, може би два-три часа. А
може би повече… Огромните гори и ливади на Александра Палас започнаха да
притъмняват, а зеленото в тях ставаше все по-меко и наситено. Обожавам
светлината при залез слънце. Сякаш мека и нежна пелена покрива целия свят и го
прави по-уютен, по-добър и мъничко романтичен. Небето придоби пурпурен цвят,
сякаш отразяваше цялата любов, която бях събрала в себе си в този момент. Имах
усещането, че аз и небето сме две огледала, които се отразяват едно в друго, а
образите ни се сливат. Не мога да направя разлика между себе си и небето.
Времето и пространството се размиха, мислите в главата ми избягаха като диви
коне през гората и остана само хармонията.
Усетих как някой хваща дясното ми рамо и се опитва ме
завърти с лице към сградата. Беше той, мъжът от терасата:
-
Извинете, имате ли запалка?
-
Имам, да. Заповядате!
-
Мога ли да изпуша цигарата си до Вас?
-
Да, защо не.
Отново се обърнахме към панорамната гледка и замълчахме.
Нямаше нищо за казване. Нямаше нужда от думи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар