Седефената лампа

     Събудих се. Вече отдавна беше съмнало и слънчевите лъчи нагло провираха острите си носове през дървените капаци на прозорците, и деликатно ме гъделичкаха по лицето. Толкова приятно бе във все още хладните чаршафи, че исках да удължа блаженото усещане колкото се може повече. Беше време да ставам. Нямах никакво желание да го правя, но пък и не исках да излизам в обедната горещина. Станах от леглото, а бледолилавия чаршаф така нежно се плъзна по тялото ми, че за миг се почувствах като като красива и грациозна героиня от скъпа американска продукция. Направих си кафе. Не го изпих. Облякох първата лека и ефирна рокля, която видях, обух най-цветните и пъстри пантофки, които имах, взех си чантата и излязох.

     В този ден се чувствах красива. Бялата ми рокля, обсипана с цветчета от бяла дантела, игриво се закачаше с непредвидения вятър. Косата ми ме гъделичкаше по лицето и раменете, но упорито отказах да я вържа. Днес бях красива без грим и с цветните си обувки. Стъпвах едва-едва, на пръсти, по павираните стръмни улички. Гледах белите къщи с големите тераси, отрупани с най-различни цветя, с такъв интерес и любопитство, с какъвто дете гледа коледния си подарък преди да го отвори. Погледат ми бързо се плъзваше от едно място на друго. Хората тук бяха толкова мили, че на практика беше невъзможно да се разминете с някого без да размените поне кратък поздрав, придружен от любезна усмивка. А в погледите на минувачите се четеше такава благодат и любов, сякаш искаха да кажат: „Здравей! Радвам се, че си тук и те виждам!“. Бях истински очарована. Нямаше ги безумно бързащите хора, тези които гледат само във върховете на обувките си, нито сърдитите и ядосани лица. А ако трябва да го опиша съвсем накратко – това беше град обитаван от ангели с лек шоколадов загар.

Излязох от апартамента, за да отида единствено до пазарчето с плодове и зеленчуци. Предпочитах го пред магазините, не защото всичко беше по-прясно или по-вкусно, а защото си купувах всичко необходимо лично от някого, който претегля торбичката ми и ми я подава с усмивка. Обичам да наблюдавам хората докато работят. С такава страст и ентусиазъм мъжът ми избра и претегли портокали, които тежаха точно килограм двеста и трийсет грама, че останах изумена като първият път, с който станах свидетел на това действие. Така се изумявах и през всичките следващи пъти. Гледаше ги с такова обожание и възхищение, че се усмихнах до уши и останах така докато не платих и не си тръгнах. Докосваше ги внимателно, с връхчетата на пръстите си, помирисваше ги едва забележимо.

     В една от срещите ни не се сдържах и го попитах какво толкова специално има в тези портокали, а той ми отговори с най-топлия и любящ  глас, който съм чувала някога от мъж:

-          -   Какво ли? Това са най-прекрасните и вкусни портокали, защото моята жена ги отглежда. А аз обичам всичко в нея, всичко! Душата и, лицето, тялото, труда и. Всичко, което прави е изпълнено с любов, като този портокал. Тя обича портокалите. Усещам любовта и в него, затова го докосвам така, сякаш докосвам нея.

     След това ми разказа как са се запознали, как кожата и ухаела на цитруси, а в косите и винаги имало малки цветчета. Безмълвна и щастлива останах от начина, по който този мъж говореше за жена си. Звучеше чак нереално. Усещах прилив на щастие в себе си, когато го слушах как говори.

     Тръгнах си по-щастлива и вдъхновена за живот от всякога. На връщане реших да си взема плодов сладолед. Бах щастлива и усмихната, исках и стомахът ми да е такъв. Тръгнах към близката сладоледаджийница бавно и спокойно, както го правят тукашните жени, незаинтересована, че наближава обяд, а аз съвсем не мога да понеса тукашните горещини. Взех си от най-вкусния йогурт и горски плодове на този свят. Със сладолед в едната ръка и торбичка портокали в другата се запътих към апартамента, в който бях отседнала. Леко забързах крачките си, защото слънцето беше твърде жестоко и нападателно спрямо мен. Крачейки по тротоара на една от малкото асфалтирани улички, съвсем бегло, с крайчето на едното си око съзрях настолна лампа. Трябваше да я огледам по-обстойно и направих рязка крачка назад. В този момент се блъснах в мъж, който явно е вървял близо зад мен. Настъпи ме и дясната ми обувка се скъса. Обръщайки се към него осезаемо се забелязаха некординираните ми движения и омазах тениската му със сладолед. Почувствах се толкова неловко, че се изчервих като изгорелия гръб на русокосото момиче, което в този момент мина покрай нас. Изпуснах и чантата с портокалите. Наложи се някои от тях да гоня по улицата. Докато се вайках около оранжевите кълба, търкалящи се в различни посоки, вече боса и подскачаща по парещия асфалт се молех точно в този момент, именно на това място да има земетресение, да се отвори голяма пропаст по средата на пътя и да падна в нея, за да избегна ужасния срам, който усещах ярко изписан на лицето си. В същото време чувах смеха на мъжа, което ме накара още по-силно да се моля за земетресение. Смехът му не беше звънлив, по-скоро камбанен. Бях смутена до безпаметност. И макар, че съвсем нямах желание да виждам лицето му все пак трябваше да му се извиня. След като цялата тротоарна какфония приключи се изправих срещу него с цялата си несигурност, която съм способна да изпитам. Оказа се по-висок, отколкото очаквах, леко мургав, с брада на няколко дни, маслинено черни очи, черни извити мигли и поразителна усмивка от бели зъби, които създаваха впечатлението, че са правени по поръчка. Имаше широка челюст, която му придаваше силно мъжествен вид, дори леко груб. Погледах го толкова виновно, колкото може да гледа само грешник в църква, осъзнал греховете си. А той най-невъзмутимо продължаваше да се смее насреща ми. Сведох глава и едва-едва процедих едно „Съжалявам за тениската…“, което дори не съм сигурна, че се чу от шума на минаващите коли. И докато се чудех какво да направя в този момент, за да се отърва от тази трагикомична ситуация, усетих две ръце, които ме хващат през кръста. Той ме дръпна рязко и долепи тялото ми до неговото. Смехът му беше нестихващ, аз вече бях раздразнена от дръзкото придърпване, но нямаше как да не се засмея с него. Роклята ми беше омазана от плодовия сладолед по тениската му. И двамата имахме по едно голямо, лилаво и лепкащо петно от горски плодове.

     Той погледна босите ми крака, за миг се замисли, а в следващия момент, вече събуваше своите обувки. Е как да не се смея и аз? Гласовете ни озвучаваха не толкова голямата уличка и лятната мараня. Хората наоколо се усмихваха, подхилкваха, някои откровено се смееха. Предложи ми да ми купи цяла кофа сладолед като компенсация, за нещо, за което дори не беше виновен. Отказах, естествено. Трябваше да сваля тази рокля, а той с цялото си нахалство ми заяви, че трябва да изпера тениската му. Щях и сама да му предложа, но дързостта му ме подразни. Предложи да ме изпрати, за да е сигурен, че ще се погрижа добре за дрехата му. Знаех какво си мисли – нямаше да се получи. Съгласих се. Първите няколко минути на път за апартамент бяха неловки, но отминаха бързо. Обясних му защо направих рязката крачка назад, колко е красива металната лампа със седефени елементи, колко обичам интериорния дизайн. Той слушаше сякаш с интерес и от време на време се усмихваше глупаво. Пристигнахме пред входната врата.

-          -   Сваляй тениската.

-          -   Колко бързаш само. Няма да се съблека на улицата!

-          -   Как няма? Събличай!

-          -   И няма да ми позволиш да вляза?

-          -   Не, разбира се. Ама ти чуваш ли изобщо какво ти говоря?

-          -  Изговори толкова глупости по пътя, че отдавна спрях да те слушам.

      Той продължи да се смее и да настоява с лукава усмивка, но когато разбра, че съм непреклонна се отказа. Казах му да дойде след два дни, за да си вземе тениската.

      На следващата сутрин се събудих от викове под прозореца. Бях отседнала в тих квартал, в апартамент на втория етаж от триетажна сграда. Светъл и уютен, носещ целия колорит на града. Виковете „Боровинков сладолед! Боровинков сладолед!“ кънтяха в главата ми като ударите на тригодишно дете върху клавишите на пиано в зала за симфонични концерти. Беше толкова рано, а виковете бяха толкова оглушителни… Намръщих се и станах. Отидох до прозореца, за да проверя какво се случва навън. Това беше мъжът от вчера, носещ голяма кутия в ръце. Трябваше да го накарам да млъкне, а той нямаше ни най-малко намерение да запази тишина. Наложи се – отворих прозореца и го поканих да се качи. Отворих вратата, когато той изкачваше последното стъпало на стълбището.

-          -   Знаеш ли, повечето жени са красиви рано сутрин… Ти не си от тях.

-          -   А пък ти си кретен с възмутително дразнещ глас. Влизай и млъквай ако искаш да пиеш кафе.

     Отидох в кухнята. Него го оставих да се разполага в трапезарията. Когато се върнах останах с отворена уста до вратата. Беше взел седефената лампа и точно в този момент я поставяше върху ниско бяло шкафче, неловко разбутвайки всичко около себе си. В този момент ръцете ми се разтрепериха и чашите с кафе започнаха да танцуват върху чинийките си, издаващи леко тракащи звуци. Имаше най-глупавата усмивка на света.

-          -   Мисля, че имаш проблеми с ръцете. Иди на лекар. Ако не се лекуват – да ти ги гипсират, и без друго не боравиш умело с тях, сякаш не знаеш за какво служат. – Замълча за няколко секунди и добави: - Ааа… гледаш така заради лампата ли? Приеми я като компенсация за обувките.

     Седнахме да пием кафе. Говорихме дълго. След две седмици си тръгнах. Бях тук само за лятото. Лампата му я върнах, но пък накарах уличен художник да ми я нарисува, за да си занеса картината у дома. Така се запознах с най-добрият си приятел.

     Чуваме се често, пращаме си картички и се виждаме поне два пъти годишно. При последната ни среща се запознах с приятелката му. Сега събирам багажа си. Отивам на сватбата им. Той е глуповат, а тя е прекрасна. Какво да им взема за сватбен подарък?