Поиграх си с "Куклената къща" на Туве Янсон

Напред - назад, напред - назад. Малко време ми остана за четене, още по малко са писане, но сега си открадвам най-нагло един час, за да си изпия кафето докато ви разкажа впечатленията си от Туве Янсон и първата ми среща с нея.

"Куклената къща" е видяла за пръв път бял свят през 1978 година. Първоначално финландката е писала детски разказани, а това е един от първите и сборници за възрастни. Съдържа 12 разказа, 12 истории на артисти, кои реални, кои не, някой прочути, други пък незнайни. Дванайсет истории, които ще ви провокират да мислите и размишлявате, да се чудите или пък като мен да търсите кои са реалните лица в книгата. Това съвсем няма да ви издам, защото търсенето беше доста интересно за мен, а и никога не знаеш кога ще научиш нещо ново. Самият сборник е издаден от "Жанет 45", на които мога да се доверя за четиво дори без да прочета заглавието или рецензия. Винаги ми дават точно това, което искам, дори без да знам какво точно е то.

Това е книжа за живота от всичките му ъгли - от любовта и приятелството до предразсъдъците и човешките падения. Стилът на Яносон е увлекателен и простичък. Съвсем леко те грабва още с първите няколко реда, а час по късно вече си загубил представа за времето и си се оставил в ръцете и без съпротива. В разказите и се усеща наклонността към писането за деца, звучат като приказки. Съвсем спокойно можем пред всеки разказ да добавим "Имало едно време..." и се получава без напрежение. Разбира се, не всеки завършва с "и заживели щастливо", но какво пък, все пак това са приказки за пораснали деца. Пише изключително образно така че лесно можете да си представите кухнята в разказа "Куклената къща" или влаковете на гарата, звуците им или дори бабата в самолета.

Говорителите в книгата се сменят постоянно. Ту пише в първо лице, ту в трето, прескача с лекота от едното на другото, което на моменти това е леко объркващо. Понякога оставах с впечатление, че и тя самата е била доста объркана докато е пишела някой от разказите си. Изключително остроумна и с доста голямо въображение, Туве няма да ви остави да прекъснете някой от разказите по средата. Ще го дочете дори и без да искате, а чак когато приключите ще разберете какво се е случило.

Силно впечатление ми направи разказът "Локомотиви" и засегната в него тема за разликата между преживяното и представата за преживяно. И друг път съм обмисляла това, и коментирала, но до момента не бях попадала на разказ с подобни разсъждения. Когато нещо се случва всеки има място в дадения момент и ситуация, едно събитие може да бъде видяно по хиляди различни начини, но кой е верният от тях и има ли изобщо верен начин? Хората са субективни и помнят това, което ги касае, но това не е всичко. Това е само тяхната представа за изживяното, а истината е далеч по-обширна. Самото изживяване може да бъде толкова обширно и да е свързано с толкова голяма верига, че да обхване десетки, стотици и хиляди други образи.

Във всеки разказ се говори за човешките взаимоотношения. Често срещан мотив е този за приятелството и споделянето. Тува Янсон ни прави свидетели на какви ли не ситуации с различни герои и ако се потопите по-дълбоко в тях ще ги усетите сякаш са ваши лични преживявания. Такава е тя, показва колко се обичаме, колко бързо се отегчаваме, как понякога създаваме грешни представи в главите си. Красиво ги показва при това.

Радвам се, че запознах с Туве, че играх в къщата ѝ, че наблюдавах влаковете, че пътувахме заедно. Това няма да бъде последната ни среща.
До скоро = )