Дори не помня кой
и кога изрече това изречение, но от месеци насам то е забито нож в съзнанието
ми… Червено, червено, червено… Как може цвят, олицетворяващ агресията, да е
символ на щастието, пък било то и на слънцето? Не го разбирам.
Помня защо бе
изказано това изречение – заради червената ми коса. Това означава ли, че трябва
винаги да съм щастлива? И как един съвсем обикновен човек, като всички
останали, изпитващ емоции, имащ страхове и мечти, може да бъде винаги щастлив?
Нима по света има такъв глупак (и не го казвам като обида), който винаги да
бъде преизпълнен с щастие? Нима има човек, който нито веднъж в живота си не си
е задавал въпроса, който неминуемо дава и отговора: „Щастлив ли съм?“
Това може би е най-риторичния
от всички въпроси по света. Веднъж запитал се дали си или не си, то неминуемо и
безсъмнено отговорът е отрицателен. Щастливият човек никога не би задал сам на себе си подобен въпрос,
който би застрашил цялото му моментно състояние на еуфория.
Червена съм, но
не щастлива… Червена заради кръвта и агресията, заради яростта и омразата.
Червена съм в дъното на душата и в корените на косите си. И очите ми често
стават червени – от монитори, екрани и сълзи. От марихуана и преумора, от
безпределна мъка, която раздира тялото ми, защото клетото, е твърде малко, за
да я побере.
Червеният цвят ме
изяжда. Поглъща ме като зараза, а аз съм тъй безсилна, както пред слънцето,
което току да се скрие зад хоризонта. Искам да го спра, да го уловя с ръце, а е
толкова далечно, че едва долавям последните му лъчи с върховете на пръстите си.
Гърлото ми е червено, разкървавено, гласните струни също – от неизказаните
думи, от премълчаните, преглътнатите, въздържаните.
Почервенях от
въздържане. Не съм себе си от постоянното СПРИ!, което кънти в главата ми. Понякога
бродя като призрак, търсещ жертва, достатъчно силна, за да може да понесе
всичко онова, което дълго време е трупал в себе си и иска да излее. Призрак –
нещо мъртво, останало в миналото, забравено, заклеймено, изоставено… Нещо,
изгубило същността и формата си, бродеща душ по улиците, търсеща подслон.
Търсеща врата, човек, сърце – нещо и някой, пред когото да излее всичко що се е
събирало с векове в безтелнната душа.
Понякога целите
тези негативизъм, злоба, ярост и безнадеждност се опитват да излязат от мен.
Винаги под различни форми. Веднъж през душата, очите и гласът ми, друг път през
ръцете и пръстите, зъбите, ноктите и порите по кожата ми. През гърлото също.
Езикът ми се дели на две, става змийски и съска злобно насреща и единствата му
цел е да убие това, което е пред него. Върти се в спирала, издава яростни
звуци, за да изплаши околните, иска да изпепели всичко, което е насреща му. А
често, единственият който умира, е този, чиито език е раздвоен.
Но някой знае ли
как умира призрак? Той няма тленна част и това е още по-тежко, защото адът, в
който попада призрака е по-страшен от човешкия. От него не можеш да избягаш, не
можеш да умреш, не можеш да отидеш никъде, защото ти си нищо. Молиш се времето
да тече по-бързо. Дните и годините да се превърнах в прах от вечността и да
изчезнеш заедно с миналото, незапомнено и незаписано. Молиш се, но нямаш глас.
Дори да вярваш в Бог, той не може да те чуе. Крещиш, но пресъхналите ти устни
не излиза и звук. Плачеш, но нямаш сълзи, защото не си жив. Ти си само една
препълнена душа, бродеща по света в търсене на спасението. И някой каза, че
светът е голям и спасение дебне отвсякъде. Да, чудесно, но за хората е така.
Някой може ли да спаси тази душа? Някой?
Някой?
Някой?
Никой…
Няма коментари:
Публикуване на коментар