Писмо до дъщеря ми

Мила дъще, пази се от мъжете.

Но не от всички. Ще ти кажа от кои.

От онези с големите надежди,

които дават ти милион мечти.

Всичко слушай, което ти приказват,

но не вярвай и на думичка една,

че повярваш ли – ще паднеш повалена

като улучена във лов сърна.

Остави ги, нека си говорят,

кимай утвърдително с глава

и преди да стане твърде късно

им помахай лекичко с ръка.

Животът бил е кръговрат

Ако любов ти дам, любов ли ще ми върнеш?
Нали животът бил е кръговрат.
Със теб живея и от теб умирам,
ти си моят мигновен поврат.

Преди тебе сякаш бях като река,
устремена, силна, непреодолима,
но появи се ти, пресъхна моето корито
и станах суха, слаба, уязвима...

Любовта ми е завет

Ще ставам преди тебе сутрин,

ще те целувам тихо по челото.

Кафе не, а чай ще ти направя

и ще се мушна отново във леглото.

Ще те галя нежно, малко плахо,

както снегът малкото кокиче.

Ще ти шепна колко те обичам.

Какво като съм твоето момиче…

Нима не мога да съм нежна с теб?

Искам цялата да ти се дам.

Душата ми е моят огън,

а тялото ми – светъл храм.

Огънят ми тебе в мрака търси,

храмът ми е пуст без теб.

Цял свят не мога да ти подаря,

само любовта си – тя ми е завет.

Джинджифилено

Ако кожата ти има вкус
то щеше да е джинджифил.
Леко пиперлив, приятно сладък,
сякаш в каничка със чай си скрил

всичко хубаво и лошо в теб
малко мъка, капчица тъга,
а щастието ти притихва плахо
в ранно утро и пролетна роса.

Париш ми по устните от рано,
като късна, есенна слана.
Да те обичам? Да те мразя?
Добро утро. Сън ли бе това?

Къде са истинските мъже и жени

Ууу-саааа. Ууу-сааа. Опитвам се да запазя самообладание и да не се разкрещя на някого, но... Дъ фак, как по дяволите може да има толкова глупави хора? Мъже, жени - всичко под ножа. "Аз не харесвам метросексуални мъже." или пък "Аз не харесвам наточени кифли." От кога хората станаха само и единствено визия или модно течение, което следват?

Мъжът никога не е бил и няма да бъде само карирана риза, вълнена шапка, кубинки или кецове. Мъжът е такъв по характер, а не по полови белези. Истинският мъж е сила, поведение, провокация даже. Той те кара да мислиш. Развива се, не е пасивен. Истинския мъж не говори, а действа. Той отваря вратата не на своята жена, а на всички, защото е джентълмен. Истинският мъж не кара бентли само за се перчи като мексикански петел, готов за бой. Малко ли статии се изписаха за това? Някой изобщо чете ли ги тези статии? Истинският мъж не е с определен цвят на кожата, нито на очите. За него няма етнос. За него няма стил, защото той сам го създава. Той може да е мил, внимателен, да забелязва детайлите, да е циничен, арогантен.

Майсторство

Една жена ми каза

„не ти прилича да го обичаш

една студена си

дръпнат непукист си“

А как да обясня че съм такава

защото ме е страх от друго

че ме е страх да съм около тебе

прегръщам те за поздрав

и тичам на другия край на света

като дявол от тамян

да не би да се издам…

Баба ми ми каза:

„майсторка си вече

щом не той, а никой друг

не знае че отвътре

всичко се обръща“

Лачени обувки

Помня старите си лачени обувки

лъскави и червени

на малки бели точки

от преди петнадесет години

вече ожулени

охлузени

с изтъркани подметки

досущ на теб приличат

само дето не убиват

някои неща се връщат на мода

други миришат на нафталин

а трети стават храна на молците

Въздушно лилаво с купеста слънчогледеност

помниш ли когато ме закара до вкъщи

колко лилави бяха облаците

и колко чисто бе таблото на колата ти

помниш ли, че слънчогледите бяха свели глава

лятото изтичаше през миглите ни

помниш ли колко прав беше пътят

беше хубаво да те гледам вторачен в него

аз бях само част от пътуването ти, помниш ли ме

от твоите 350 километра аз съм само 40

много се забавлявах тогава, а ти беше уплашен

виждах погледа ти през тъмните стъкла на очилата

знаеш ли, че страхът не е оправдание

и че ако не рискуваш никога не би спечелил

лесно се отказваш, тъжно е…

помня те

Въжен мост

Ти си като въжен мост

Цял живот мечтах да видя такъв

да усетя полюшването му от вятъра

да чуя скърцането на дъските

по които стъпвам

Намерих те

Гледам

под тебе пропаст

и ме е страх да премина

мисля си – ами ако ме изпуснеш

и падна в бездната

даже виковете ми няма да се чуят

Въжетата ти – стари и прогнили

не ми обещават нищо

дъските ти като зъби на старица

тук-таме липсват

Реших се. Първата крачка

беше най-трудна от всички

бавно и нерешително стъпвах по теб

Безпътица

като безпътица…

тясна задънена улица

завършваща с огледала

в които те е страх

да се погледнеш

не искаш да виждаш

себе си

не можеш

защото знаеш

че някъде там - далече

или близо може би

има някой

Паваж

Като паве си сив

и стана част от цялото

на прашната улица

и студените камъни

разбиваш колите

и чупиш токове

разрушителен си

и стоиш статично

а беше по-свободен

от птичи полет

като картина без рамка

и музика без ноти в тишината

пролетен дъжд беше

планински вятър беше

есенно лято беше

кратък, откраднат миг…

Спаси се

преди да са те асфалтирали…

Кукувица

той не е от онези мъже

по които ще припаднеш

веднага щом ги видиш

него трябва да го чуеш

да го прочетеш

но случи ли се

Бог да ти е на помощ…

ще се загнезди в теб

като кукувица в чуждо гнездо

ще си снесе яйцата

ще те превзема бавно

като крепостен град

и когато е постигнал

всичко което иска

ще отлети от гнездото

Сажди

Думите се наслояват

по гърлото ми

по дихателните пътища

лепнат като катран

или може би като сажди

запушват устната кухина

трахеята и бронхите

понякога ме задушават

неизказани

неизживени

неизплакани

неизрадвани

Пясъчно

около тебе виждам

все звездни нощи

лунни пътеки

метеоритни дъждове

и мокър морски пясък

или лилави облаци

романтични залези

но никога изгреви

правиш ме щастлива

но винаги среднощно

денем никога почти

идваш винаги за финалите

а къде си

когато всичко започва?

Колекционер на моменти

Тя лакира ноктите си в жълто,
а в цвета добавя малко слънце.
Очите и са страшно многодъждни, 
а мъглите си събира в бабините грънци.

По кожата си носи маргаритки,
около глезените вият се бръшляни.
Над главата и надвиснали са облаци 
събирани от горските поляни.

Такива сме ние, спокойни

Такива сме ние, спокойни
той ми прави забележки
за миризмата на цигари
а аз на него
за чуждите парфюми
и вечер си лягаме тихо
правим любов още по-тихо
никога не закусваме 
не обядваме заедно
само от време на време
заедно се напиваме
и си припомняме
че някога беше пламък
а сега дори искра
не е останала…

Седефената лампа

     Събудих се. Вече отдавна беше съмнало и слънчевите лъчи нагло провираха острите си носове през дървените капаци на прозорците, и деликатно ме гъделичкаха по лицето. Толкова приятно бе във все още хладните чаршафи, че исках да удължа блаженото усещане колкото се може повече. Беше време да ставам. Нямах никакво желание да го правя, но пък и не исках да излизам в обедната горещина. Станах от леглото, а бледолилавия чаршаф така нежно се плъзна по тялото ми, че за миг се почувствах като като красива и грациозна героиня от скъпа американска продукция. Направих си кафе. Не го изпих. Облякох първата лека и ефирна рокля, която видях, обух най-цветните и пъстри пантофки, които имах, взех си чантата и излязох.

Призори

дойде рано призори
направи ми кафе
и го остави до леглото
влезе с вятъра
от миглите си
и с бурята в ръце
пусна ги в стая
а после легна до мен
за да ме пазиш
от урагана който разяри
и заваля от тавана
искаше да ме целунеш

Среднощно безумие

Тази нощ ми е кафяво

кафяво като очите му
или като конски фъшкии 
въпрос на гледна точка
тази нощ не вали
а се молех толкова
че кожата ми потъмня
заживях в резерват в Америка
носът ми стана по-голям
и косата отново черна
молех се като индианка

Тази нощ построих път
за железница от мислите си
дълъг три хиляди километра
и пак не бе достатъчно

В метрото

заобичах го в метрото
при първата ни среща
влюбих се в белите му кецове
късите му бели чорапи
големите бели слушалки
и едва наболата му брада
представих си как живеем заедно
как му раждам деца
и как се прибира вкъщи
уморен след работа
как излиза мокър от банята