Сълзите на момичето са крехки...

Сълзите на момичето са крехки,

приличат на пеперудени крила,

а тя в цветните одежди

изстрадва тихо своята съдба.

Един мъж прекърши и душата,

но не нарочно, сякаш без вина.

Тя невинно влюби се във него,

но не жена – стана му слуга.

И стигаше и само да го гледа,

да съзира погледа дълбок.

Усмихваше се тихо и смирено

и се молеше на нечий Бог

Слънцето е червено, когато е щастливо…

Слънцето е червено, когато е щастливо…

Дори не помня кой и кога изрече това изречение, но от месеци насам то е забито нож в съзнанието ми… Червено, червено, червено… Как може цвят, олицетворяващ агресията, да е символ на щастието, пък било то и на слънцето? Не го разбирам.

Помня защо бе изказано това изречение – заради червената ми коса. Това означава ли, че трябва винаги да съм щастлива? И как един съвсем обикновен човек, като всички останали, изпитващ емоции, имащ страхове и мечти, може да бъде винаги щастлив? Нима по света има такъв глупак (и не го казвам като обида), който винаги да бъде преизпълнен с щастие? Нима има човек, който нито веднъж в живота си не си е задавал въпроса, който неминуемо дава и отговора: „Щастлив ли съм?“

Това може би е най-риторичния от всички въпроси по света. Веднъж запитал се дали си или не си, то неминуемо и безсъмнено отговорът е отрицателен. Щастливият човек никога  не би задал сам на себе си подобен въпрос, който би застрашил цялото му моментно състояние на еуфория.

Моята първа изложба

Ще организирам изложба

със снимките на бившите ти гажета

ах, как я мразя тази дума „гаджета“

толкова е детска…

на откриването гости ще ни бъдат

всички мои стари куфари

грижливо скътали багажа ми,

може би леко прашасали

ей така, за носталгия

по… всъщност, малкото време

Не ми опаковайте багажа! Все още съм тук!

Ще остана в България напук на всички политици и на всички, които ми казват: "Няма ли да заминаваш вече?"

Никога през не особено дългия ми живот Терминал 2 не ми е изглеждал такова спасение, каквото в момента. От 19-годишна живея в България на инат, подкрепен с оптимизъм, защото искрено и с цялото си сърце вярвам, че все някога ще дойдат по-добри времена и за нашенци. Обаче не идват…

Понеделник сутрин започна с името на една основна партия, която ако неин представител не е спечелил местните избори, то поне е на балотаж. Е, имаше тук-там някакви изключения, но са толкова бледи и незабележими, че никой не им обърна внимание. А и някои от тези изключения са били партийци до преди мандат, примерно. Така установих, че в България има една единствена партия, в чиито ръце даваме почти цялата власт, сиреч опозицията ще бъде толкова слаба, че изключително лесно ще и запушат устата. Смятам, че изводите и сами можете да си направите…

Кога изтъняха душите ни?

Отидох в магазин за техника. Рядко го правя, предпочитам да оползотворявам времето си по друг начин от безсмислено шляене между щандовете на каквото и да било затворено помещение. Търсех си мемори карта за ултра, мега, гига функционалния таблет, който наскоро получих като подарък. 

Ще ми се да кажа, че ме посрещнаха любезно, но това не се случи. Докато се опитвах да се ориентирам в огромното хале, в което бях попаднала, се загледах какво всъщност се продава в момента. Ултра тънки телевизори, супер леки камери и фотоапарати, мултифункционални пасатори, блендери, мултикукъри, и какви ли не други неща, от които май едно време нямахме нужда. 

Кой спасява книгите?

Картина: Atanas Matsoureff

Всички знаем колко много книги се продават на улицата. Не в книжарница, а на сами пътя. Някои са стари, други не чак толкова. Има ценни и редки, други, чиито заглавия и автори може би не сме чували, но всички книги на улицата са обединени от едно - те са изоставени. Захвърлени от някого, непотребни и нежелани, са останали под прокъсаните найлони, чакащи някой, който да се смили над тях и да ги приюти. А защо не и някой искрено да им се зарадва? Поставени са в ситуацията на сираци от малцинствата, които малцина искат да осиновят, заради оцветената им кожа.


Издателствата обаче ежедневно бълват нови и нови книги, с по-хубави и твърди корици, по-бели страници и нови, наистина разкошни издания. Но не бързайте да мислите, че казвам това като упрек. Напротив. И аз обичам красивите издания, и съм особено пристрастна към луксозната колекция с поезия на "Дамян Яков". Само че какво се случва с онези книги, издадени през 80-те, 70-те, че и по-рано, които все още носят живота в себе си?

Лице

Понякога, вглеждайки се в огледалото се питам: „Това моето лице ли е?“ Уж е мое, но някак не го усещам. И тялото ми е чуждо, органите, кожата, крайниците – сякаш някой ги е прикачил към мен без да усетя и разбирам едва тогава, когато изпитам дискомфорт от присъствието им. 

Устните са болезнена точка. Когато целуват уж са мои, пък усещането ми е непонятно на моменти. Когато не целуват пък, копнеят за това толкова силно, че вечер сънувам един мъж, съвсем несъвършен,  с всичките му чудатости, със странната му походка и очарователна крива усмивка, как ме целува. Усещането е топло и уютно, сякаш си в майчина утроба, която те защитава от целия свят и грижливо пази цялото ти същество и всичко що броди по тая земя, че и отвъд нея. На сутринта се будя стреснато. По-драматично би било ако се будя с вик и обляна в пот, но уви, не се случва по този начин, а и никак не съжалявам, че пропускам напрегнатите моменти на разсъмване.

Времето се отприщи вместо мен

Миналата седмица отправих питане към приятелите си и Вселената: „Ако се разплача ще завали ли?“ Отговорът дойде след 3 дни – заваля, за по-кратко – Да.

Не мога да пусна себе си навън. Тялото ми е храм, в който живея. Храм, който не напускам. Храм… Звучи като звън. През прозорците на своя храм гледам как навън вали. Подавам пръсти между стъклата. Зелено е и мирише на дъжд. Сякаш съм в съвсем друг свят. Искам да бъда в друг свят. Имам нужда да бъда другаде. В друга Вселена.

Когато заплаках заваля. Аз се отразявам във Вселената и тя в мен. Такива неща трудно се споделят с хората. Никой не разбира. Всъщност само един човек – тя е колега, приятелка, сродна душа даже на моменти мога да я нарека. Само тя каза: „Знам, виждам.“ И толкова.

Принцове, принцеси и една пералня

Събота вечер е. Необичайно време да си бъда вкъщи, от няколко месеца насам. Особено, имайки предвид, че летния сезон е в разгара си. След дъъълъг ден, прекаран в ремонтни дейности, сглобяване и разглобяване на мебели и неприлични жестове по повод горещините, реших да си остана вкъщи.

Не само не съм навън, но и съм сама, което е още по-странно, но в никакъв случай не е лошо. Даже по-хубаво, отколкото си представях. Зачетох се в 2 от книгите, които са ми в списъка „Да се прочетат задължително“, прегледах стария брой на Нешълна-а, който пропуснах и реших да се отдам на нещо съвсем леко и ненатоварващо. Повечето жени са гледали „Сексът и градът“, както филма, така и сериала. Е, аз не бях. Тъй де, преди, когато гледах телевизия, съм засичала няколко серии, но само толкова. Та този сериал, с всяка следваща серия ми поставя толкова въпроси, че трябва да си ги записвам вече.

Барът е Барчето

Лято е. Горещо е. Морско е.

Никога не съм изявявала кой знае какво желание да посетя Лозенец. Явно предчувствието ми, че това място не е моето се оказа съвсем вярно. Не го почувствах като свое, но там има едно, две кътчета, които са особено уютни и комфортни, и се появиха като манна небесна, спасявайки мен и хората около мен от негодуванието ми по адрес на морското селище. Първото местенце са скалите в северната част на плажа. Пусти, безлюдни, ронещи се и необезпокоявани от никой и нищо, освен раците, наврели се между островърхите камъни, потопени във водата. Но тук за скали няма да ви говоря. А за нещо друго. За един бар.

„Барчето“ – така се казва втората спасителна жилетка, хвърлена ми в Лозенец. Вдъхновен от хавайския стил на светските барове, Барчето не се намира НА, а ВЪРХУ плажната ивица. Изграден е върху скалите в края на плажа и е освежаващ точно толкова, колкото коктейлите, които се предлагат в него. Изцяло направен от светло дърво, той напомня адски много за бара, сниман във филма „Кецове“ (ако сте гледали филма). Пък и за това се сетих взирайки се в червените конверски, окачени отстрани до бара. Не е грандиозно голям, нито твърде малък. Подраних с ходенето си, но предусещам, че в разгара на сезона партитата там ще са жестоки. А и все пак – на море сте, какви да са инак.

Следващото поколение

Поколението ни расте и се развива независимо и въпреки нас. Понякога имам усещането, че правим всичко възможно, за да спъваме децата след нас, да убием средата им, да не могат да растат на воля, да изпием кръвта им като вампири и да ги осакатим преждевременно, за да могат да станат като блуждаещи зомбита, когато достигнат нашата възраст, която е съвсем скромна, ако трябва да бъдем честни. А те, децата, съществуват, живеят и сякаш на инат се развиват, за да ни докажат, че са по-добри от нас.

Как може едно осем годишно момче да е по-човек от повечето хуманоиди, които познавам на възраст между 20 и 30 години? Защо едно дете може да даде парчето пица, което носи на бездомен човек, а ние не можем? Тези деца СА въпреки, че някои са се появили на този свят случайно, други биват всячески ограничавани в развитието си от своите родители, трети пък от чисто биологична гледна точка родители имат, но всичко се изчерпва с биологията.

Сляпа баба

     Въпросът за детството винаги силно ме е занимавал. Толкова силно, че неспирно правя препратки към него. Дали защото смятам, че детството ми беше чудесно с домашната бабина лютеница и сирене или заради чувството за свобода тогава? Или пък заради тичането бос по улицата, гонениците до посред нощ, когато майките ни ядосано и разтревожено излизаха навън, за да ни търсят? Или пък защото голяма част от детството си прекарах на село при баба ми и тя ми даде толкова любов и на толкова ме научи, че още пазя в себе си любовта ѝ от нея към мен и от мен към света? Заради всичко това ще е, че и още. Заради първия буквално горчив и задушлив спомен от арда без филтър на село пред печката на дърва. Заради тичането боса в пръстта и тичането с овците по поляната. Заради децата от дома, които винаги се радваха, когато някой „чужд“ отиваше при тях. Голям кеф беше. Дори когато се навъдиха въшки на главата ми и баба ми изгори целия ми скалп с гас, дори когато крещях по двора от болка, че ще умра преди прабаба ми, защото са ми запалили главата, пак ми беше хубаво. Сега и въшки няма. Бахти скучния живот.

     Този път Господинов ми направи препратката към детството ама не Августин, а Георги. Всичко тръгна от сляпата баба. Много обичах да играя на тази игра. Та общо взето момента преди да ти завържат очите е детството.

За българската откровеност

Ние, българите, не сме хейтъри, никак даже. Ние сме откровени! Да не сте се объркали нещо?

Българската откровеност е толкова популярна, че дори в мрежата на 9gag ни познават като грубияни. Хора, които не знаят къде се намира България, вече знаят за неповторимите ни балкански черти, които може и да не са присъщи за всички българи, но на овцата и е трудно да се открои от стадото.

Темата за родната ни откровеност ме жегна съвсем случайно, на едно литературно представяне на Сиромахов. Интересното на нацията ни е следното. Ако отправяме негативен коментар към някого, то е защото сме честни и открити, и не желаем да говорим зад гърбовете на хората. Ако обаче нещо ни направи добро впечатление, то или не го споменаваме изобщо и мълчаливо подминаваме, или все ще намерим за какво да се заядем. Я, че човекът бил връзкар, че музиката не ни е по вкуса, че картината е нарисувана с некачествени материали.

Една дума - Lamb

Пук, пук, пук се чу от гръдния ми кош, когато чух гласът на Лу.
Датата е 08.03.2015г., мястото е зала "Орфей" в София, часът е 22:34ч. (толкова е, погледнах си часовникът). Какво се случва ли? НЕЩО НЕПОВТОРИМО! Едва ли мога да сравня това преживяване с нещо друго. Преди малко повече от година казах, че ще умра щастлива ако чуя на живо Паров Стелар и Ламб, и то взе, че се случи! Ламб бяха за втори път в България и този път не ги пропуснах. Ако някой не знае кои са Ламб (ама наистина ли не знаете?!), това е британско трип-хоп дуо. Няма да ви затормозявам с излишни линкове, защото можете да ги намерите навсякъде.
Мислите си подреждам, емоциите не мога. Много е трудно да подредиш каквото и да било в себе си, след като чуеш британското дуо. Ако мога да опиша музиката им по някакъв начин - то е музика за правене на любов. Точно това се усещаше през цялото време - огромни дози емоции и любов! Струяха и заливаха публиката на огромни вълни, а ние се давихме щастливи пред тях.

Писмо до дъщеря ми

Мила дъще, пази се от мъжете.

Но не от всички. Ще ти кажа от кои.

От онези с големите надежди,

които дават ти милион мечти.

Всичко слушай, което ти приказват,

но не вярвай и на думичка една,

че повярваш ли – ще паднеш повалена

като улучена във лов сърна.

Остави ги, нека си говорят,

кимай утвърдително с глава

и преди да стане твърде късно

им помахай лекичко с ръка.

Нов поглед над старото време в Кинокафе

До този момент за конкретно място, не географски, а затворено пространство, не съм писала. Но има места, за които е нужно! Дори нужно не е подходящата дума.. Просто са толкова прекрасни и вдъхновяващи, като втори дом, че дори и да не се пише и да не се говори за тях, те ще продължават да съществуват, да ги има в битието ни, едва забележими, като усещането "да си  вкъщи" или осезаеми като аромата на нафталин в бабиния гардероб. 

За Кинокафе говоря. Ама много ми е хубаво! Ако има място, което по някакъв начин може да ме изрази - ето го. Това "кафе" (в кавички, защото е много повече от плоското определение на този тип заведения) не е само за любителите на киното. То е за всички, които имат едно може би леко носталгично усещане по миналия век. Душата ми, бленуваща да живее в 20-те години на XX-ти век, там се почувства толкова на място, колкото никъде другаде до сега (или поне липсва такъв спомен в съзнанието ми, като изключим картинната галерия в Лондон). Всъщност това е място на изкуството, изразявано в различни форми. Кино, литература, художествено изкуство - всичко го има.

Нежната Феерия на Михаела

Пристрастна съм и не ме е срам да си призная! Те прекрасна, очарователна и нежна! Толкова е усмихната и оптимистична, че макар че не се срещнах с не лично, то това е достатъчно осезаемо, за да го усетите от другия край на света. Тя се казва Михаела, но ще я наричам Мишето, смятам, че и отива. 

Коя е Мишето? Не знам коя е, но за щастие усетих каква е. Ето какво каза тя самата за себе си: "Казвам се Михаела, на почти 23 години съм по лични документи и на около 7 и половина по душа. Завърших висшето си образование и в момента работя по специалността си (рентгенов лаборант), а от около година създавам и бижутата си. С времето опитвах да се занимавам с много неща, дори сега се опитвам, но никое от тях не съм довършвала ‘докрай’, нито едно не е било сериозно и продължително и си казах, че искам да намеря Нещото. Надявам се това да са нещицата, които правя в момента, подхождам много отговорно, сериозно и с любов към всичко. :)"

Животът бил е кръговрат

Ако любов ти дам, любов ли ще ми върнеш?
Нали животът бил е кръговрат.
Със теб живея и от теб умирам,
ти си моят мигновен поврат.

Преди тебе сякаш бях като река,
устремена, силна, непреодолима,
но появи се ти, пресъхна моето корито
и станах суха, слаба, уязвима...

Цветята не винаги увяхват - изкуството на Ели

За никого не е тайна, че обожавам ръчно правени неща. Без значение дали е картичка, нарисувана картинка върху случайно листче, бижу, шал, писмо, икебана и каквото и да било друго, което можете да си представите... Така в търсене на нещо ново и красиво, открих прекрасната Ели и нейните "живи" цветя, който продължават да носят слънце дори след като са хербаризирани, превърнати в нежни бижута.  Нямаше как да подмина току така тези красоти, не мога и да ги запазя само за себе си. А и тези обеци толкова силно привлякоха вниманието ми, че искрено се влюбих! Така се роди и идеята за днешния пост. Вижте Ели или по-скоро какво носи в себе си, какво създава.

Любовта ми е завет

Ще ставам преди тебе сутрин,

ще те целувам тихо по челото.

Кафе не, а чай ще ти направя

и ще се мушна отново във леглото.

Ще те галя нежно, малко плахо,

както снегът малкото кокиче.

Ще ти шепна колко те обичам.

Какво като съм твоето момиче…

Нима не мога да съм нежна с теб?

Искам цялата да ти се дам.

Душата ми е моят огън,

а тялото ми – светъл храм.

Огънят ми тебе в мрака търси,

храмът ми е пуст без теб.

Цял свят не мога да ти подаря,

само любовта си – тя ми е завет.